Съжалявам, че трябва да го кажа, но може би нашата страна наистина е Славейковия “опак край“…
Имало нявга край чудноват –
може и днес да го има!
- землище хиледи, хиледи той
мили квадратни обзима.
Блъска го Черно море от възток,
Бяло от юг го припира,
а до ребрата на Дунава бял
той се на север допира.
Тъмни гори го и буйни реки
пряко, на подплес просичат…
Някои историци “Опакий край“
бозна защо го наричат;
негли на присмех, а дявол ги знай,
негли съвсем справедливо…
Тъй ли, онъй ли – а в Опакий Край
опако всичко отива.
Туй, що се вика устави, закон –
дим издимил се отколя:
всичко се върши по царския кеф,
т.е. по божия воля.
Знайни са тамо свещени слова:
равенство, братство, свобода;
както навсякъде, плява под тях
дъвче смирено народа.
Както навсякъде, върховната власт
е и върховно начало…
Някога бил е държавния герб
лев, а сега – кречетало.
Да, кречетало! На този е герб
смисълът ясен и кратък;
зарад когото пък тъмен е, той
нека внимава нататък.
В Редец, столица на Опакий край
върху висока могила,
каменозидана сграда стърчи
с надпис “Тук брашно се смила“.
Каменозидана сграда стърчи,
вятърчева воденица –
тъмни ветрила отхвърлят далеч
сянка над цяла столица.
Цялото лято тя глуха стои
делнични дни и недели;
само когато се вятър вести –
зиме – понякога мели.
Мигом мливари от целия край
стичат се само тогава,
денем и нощем все глъч, препирни
и непрекъсната врява.
Борят се, карат се кой по-напред
своята елда да смели…
Цялата сган се разделя на две
партии – черни и бели.
“Пущайте! Вятър от изток повя!“
Белите викат: “За срама!
Или пък тука съзвани сме ний,
врява да вдигаме само?“
“Чакайте западний вятър! – крещят
черните ядно и диво.
Само от запад когато повей,
смила се хубаво мливо.“
Викат, делякат се: върхът
един иска над други да вземе…
А воденични ветрила стоят
и неподвижни и неми…
Воденичарят, накрехнал калпак,
там под мустак се подсмива:
нему е уемът сигурен все –
има ли, няма ли мливо!
Ала и нему ей врява и глъч
доста вече омръзна –
грабна товарница той и завчас
луди мливари разпръсна…
Мирно е около: вятър не вей
в сградата вътре, ни вънка;
ни воденични ветрила скриптят,
ни кречеталото дрънка.
Бяло-червено-зелений байрак
дреме над стрехи поставен;
лепнато е кречеталото там –
наместо гербът държавен.
Всякоя зима тълпи по тълпи
стичат се луди мливари,
всякоя зима повтарят се пак
там топурдиите стари.
А воденичарят, накрехнал калпак,
сам под мустак се подсмива:
що го е еня, че в Опакий край
опако всичко отива?!
На чудесии обръгнал е той…
В Опакий Край чудесата
не както другаде са чудеса –
те са в реда на нещата!