Имало нявга край чудноват –

може и днес да го има!

- землище хиледи, хиледи той

мили квадратни обзима.

Блъска го Черно море от възток,

Бяло от юг го припира,

а до ребрата на Дунава бял

той се на север допира.

Тъмни гори го и буйни реки

пряко, на подплес просичат…

Някои историци “Опакий край“

бозна защо го наричат;

негли на присмех, а дявол ги знай,

негли съвсем справедливо…

Тъй ли, онъй ли – а в Опакий Край

опако всичко отива.

Туй, що се вика устави, закон –

дим издимил се отколя:

всичко се върши по царския кеф,

т.е. по божия воля.

Знайни са тамо свещени слова:

равенство, братство, свобода;

както навсякъде, плява под тях

дъвче смирено народа.

Както навсякъде, върховната власт

е и върховно начало…

Някога бил е държавния герб

лев, а сега – кречетало.

Да, кречетало! На този е герб

смисълът ясен и кратък;

зарад когото пък тъмен е, той

нека внимава нататък.

В Редец, столица на Опакий край

върху висока могила,

каменозидана сграда стърчи

с надпис “Тук брашно се смила“.

Каменозидана сграда стърчи,

вятърчева воденица –

тъмни ветрила отхвърлят далеч

сянка над цяла столица.

Цялото лято тя глуха стои

делнични дни и недели;

само когато се вятър вести –

зиме – понякога мели.

Мигом мливари от целия край

стичат се само тогава,

денем и нощем все глъч, препирни

и непрекъсната врява.

Борят се, карат се кой по-напред

своята елда да смели…

Цялата сган се разделя на две

партии – черни и бели.

“Пущайте! Вятър от изток повя!“

Белите викат: “За срама!

Или пък тука съзвани сме ний,

врява да вдигаме само?“

“Чакайте западний вятър! – крещят

черните ядно и диво.

Само от запад когато повей,

смила се хубаво мливо.“

Викат, делякат се: върхът

един иска над други да вземе…

А воденични ветрила стоят

и неподвижни и неми…

Воденичарят, накрехнал калпак,

там под мустак се подсмива:

нему е уемът сигурен все –

има ли, няма ли мливо!

Ала и нему ей врява и глъч

доста вече омръзна –

грабна товарница той и завчас

луди мливари разпръсна…

Мирно е около: вятър не вей

в сградата вътре, ни вънка;

ни воденични ветрила скриптят,

ни кречеталото дрънка.

Бяло-червено-зелений байрак

дреме над стрехи поставен;

лепнато е кречеталото там –

наместо гербът държавен.

Всякоя зима тълпи по тълпи

стичат се луди мливари,

всякоя зима повтарят се пак

там топурдиите стари.

А воденичарят, накрехнал калпак,

сам под мустак се подсмива:

що го е еня, че в Опакий край

опако всичко отива?!

На чудесии обръгнал е той…

В Опакий Край чудесата

не както другаде са чудеса –

те са в реда на нещата!

Казвам се Мирослав, на 17 г. съм, от гр. Монтана. Създаването на този блог е продиктувано от няколко неща. От една страна, аз, както и други мои приятели, съм отвратен изключително много от днешното състояние на българската държава, от политическата върхушка, която особено в последните години не спира да краде, унижава и унищожава българския народ. Комунистическата шайка, съвместно с днешния си коалиционен партньор ДПС няма намерение скоро да спре основната си цел – масовата дебългаризация в нашата страна и превръщането ни в някакво подобие на циганизирани, чалгазирани анадолци, а това, което е най-тревожното, е реакцията на самия народ. Реакция ли?! – извинете, ДЪЛБОКИЯ СЪН, от който няма изгледи да се събудим.

Но като се замислим, времената се променят, но идеите са едни и същи, а голяма част от нашето настояще се повтаря – още Вазов пише своя коментар за политическата реалност в края на XIX и началото на XX век  – реалност без идеали, без духовни стремежи – под формата на стихотворението „Линее нашто поколенье“. А как намясто би звучало „Елате ни вижте“ или Пенчо-Славейковото „Опак край“ като диплома за влизането ни в Европейския съюз! Кратко, точно описание на днешния живот в „майка България“ – или може би се лъжа? Дали – както твърди президентът на земния рай – ченге от ДС – Западът не води „антибългарска кампания“ с цел унищожението ни, тъй като вижда в нас потенциален основен претендент в борбата за титлата „световен икономически гигант“?

Според мен всеки може да прецени сам.

И така, ще публикувам в моя блог творби на български писатели, поети, общественици, които намирам за актуални и вечни. Може би читателят, който няма възможност да прочете в книга тези произведения, ще се убеди в моя блог в прозорливостта на истински талантливите ни сънародници. Аз съм убеден в това. А може и да се обогати културно. Просто така – за себе си.

Ще се радвам, ако посещението ви в моя блог пробуди у вас такова настроение, че отново и отново бъдете мой гост.

С уважение,

Авторът